Кой всъщност съм аз?

Човек, който знае какво е да чистиш кенефи в ирландски пъб, за да си купиш сандвич. Знам и какво е да пускаш музика в пентхаус с изглед към Бурж Халифа, докато около теб се лее шампанско и се тресе силикон.

По професия съм DJ, entertainer и IT номад. Участвал съм в над 3000 събития, работил съм в 17 държави на четири континента. Но опитът ми не се крие в CV-то или препоръките, а в отказа да търгувам с онова, което ме държи жив. Гласът. Гневът. Съвестта. И категоричният отказ да се навеждам - особено за трохи от чужда трапеза.

Бил съм и на върха, и на дъното - ако изобщо нещо в тази противоречива индустрия може да се нарече „връх“. Затова рядко се впечатлявам от титли, марки или от размера на нечия банкова сметка.

На 20 събрах гнева си в куфар и тръгнах. Годините ме сблъскаха с лъскавото и с гнилото. Развих рефлекс да разпознавам опаковките, които блестят отвън, но миришат на плесен отвътре. Научих се да усещам фалша, преди още да е проговорил. Свикнах да задавам въпроси, които в България те правят „изнервящ“, „подозрителен“, „платен“ - според това кого дразни самото ти съществуване.

Роден съм в Димитровград - бивш панелен соц-фантом, който днес, въпреки сенките на онова време, все по-уверено придобива физиономията на истински европейски град. Не по фасадите, а в пулса - с улици, които вече не шепнат страх, а живот. И с хора, които не просто оцеляват, а се осмеляват да мислят на глас. Град, в който две ценности все още се гледат на кръв: едната мълчи по навик, другата пита на инат. Израснах между тях. И избрах да питам.