Току-що се чух с приятелка, с която преди много години се запознах в Салоу, Испания. Едно от общите неща между нас е, че почти по едно и също време сме се евакуирали от нашите тотално сбъркани постсоциалистически територии. Тя - от Естония. Аз - от географската ширина, която днес всички мислещи безпомощно наричат Мунчоландия.
Последния път, когато се чухме, аз си губех времето във верига хранителни магазини в Кипър. Тя пък се опитваше да докаже, че американската мечта съществува, забита в един от онези офиси в Чикаго, които засмукват жив човек, изстискват от него всеки жизнен сок, всеки спомен за цвят, характер и индивидуалност, и накрая го повръщат обратно в реалността под формата на бъгнат корпоративен бот с бадж.
Не че по онова време аз бях прокопсал особено, но т’ва е друга тема.
След тежък бърнаут вследствие на брутално натоварване мацката логично решава да напусне компанията. HR екипът, разбира се, веднага праща човек, който да заеме офиса ѝ, още докато си събира нещата в кашона. На такива места явно така стоят нещата. Първо те смилат, после те заменят и животът продължава.
Разказа ми, че преди да се стигне до сакралното „бе, аз мога ли да ви ѐба майката“, е имало сериозни търкания с мениджмънта. След като подава няколко сигнала за нередности, компанията организира така нареченото „вътрешно разследване“. На нормален език това означава, че изпращат няколко безскрупулни корпоративни изрода, чиято работа не е да открият истината, а просто да забършат задника на фирмата.
И съвсем естествено изкарват виновна нея по някакви безумни точки и параграфи.
Само че явно в бързината са пропуснали факта, че тя е от досадно честните перфекционисти, които документират абсолютно всичко. Задачи, разговори, имейли, срокове, промени. Започва да ги съди. Legal екипът бързо надушва, че целият панаир изведнъж може да стане дълъг, тромав и шумен. Предлагат ѝ сериозна сума, за да приключат тихичко въпроса и всеки - кой откъде е.
Тя приема така, както би го приел всеки неконфликтен човек, когото са влачили с месеци. Явно е решила, че няма смисъл да се прави на герой, при положение че вече така или иначе са ѝ скъсали нервите. Аз на нейно място вероятно щях да ги дъвча до последно.
С тези пари, плюс спестяванията си, напуска Америка и заминава за Канада. Решение, което е отлагала дълго. Там започва нещо, което е искала да направи още преди да постъпи във въпросната компания, но не е посмяла заради сигурността, която компанията ѝ дава. В малък канадски град отваря пекарна.
Мхм. Нерде корпоративна касапница, пълна с имейли и екселски таблици, нерде пекарна с бра̀шно.
Година по-късно пекарните ѝ вече са две, в два малки съседни града. Днес притежава голяма производствена база в Квебек и десет по-малки обекта. Зарежда десетки други места с продукция и бизнесът ѝ върви перфектно.
И докато си говорехме, стигнахме до простичкия извод, че пропуснатите възможности не са най-големият проблем в живота на човек. Даже не са сериозен проблем.
Не сме приели някоя оферта. Не сме тръгнали навреме. Не сме казали навреме „да“ или „не“. Не сме си купили билет. Не сме се обадили. Не сме рискували.
Е, ОК. Голям праз. Така сме го решили, к’во толкова.
Изборите са си наши. Понякога грешни, понякога от шубе, друг път от глупост. Съвсем нормални, човешки неща. От време на време понаболяват, вярно е, но поне имат ясна форма и като се обърне назад човек, спокойно може да каже: „Хубаво-лошо - стана, защото аз така го исках“.
Истинската тиха, радиоактивна отрова са отложените решения. Те не остават зад гърба ти като направените, макар и грешни, избори. Те тръгват с теб и започват да напомнят за себе си и да тежат на всяка твоя крачка.
Влачиш работа, в която си налял години, нерви, идеи и енергия. Заблуждавал си се, че ако си достатъчно добър, лоялен и полезен, някой най-накрая ще го забележи. Че ще дойде голямото признание, уважението, твоят момент. Само че нито моментът идва, нито ти ставаш по-ценен. Даже става по-зле, защото идва денят, в който работата започва да изсмуква много повече от теб, отколкото е способна да ти върне.
Влачиш човек, когото е трябвало да изхвърлиш от живота си още преди години. Приятел, познат или партньор, на когото си подарявал шанс след шанс. Оправдавал си поведението му с тежки периоди, кофти характер, детски травми или кофти обстоятелства. Вярвал си, че с достатъчно търпение, разбиране и благородство ще поправиш нещо счупено. Само че има щети, които не се ремонтират. И докато с най-добри чувства си чакал този човек да се промени, той те е давил и дърпал надолу. Накрая ти писва, теглиш му едни майни и си тръгваш. Секунди след това тялото ти реагира преди ума - усещаш как товарът пада. Не защото животът е станал по-лек, а защото най-накрая си свалил чуждото тяло от гърба си.
Влачиш и куп други неща, които отдавна са мъртви, но продължаваш да стискаш, защото, да си го кажем честно - обичаш си ги. Проекти и начинания, приключили отдавна, които още упорито пазиш, понеже в главата ти изглеждат като твои деца. Обещания, дадени във времена, когато си бил човек, който вече не си. Страхове, които пред себе си маскираш като разум. И така нататък. И така нататък.
Малка, шибана комфортна зона, която всъщност бавно и ежедневно те разяжда отвътре.
А най-подлото качество на отлагането, пичове, е, че то перфектно имитира някакъв вътрешен мир.
Не вдигаш скандали. Не режеш мостове. Не напускаш с гръм и трясък. Спестяваш истината. Гледаш да не чупиш ничия глава и да не рушиш нищо на повърхността.
Само че докато пазиш външното спокойствие, отвътре започваш да се разлагаш.
А животът не чака. Годинките си минават - при едни тихо, при други с джангър. И един хубав ден се събуждаш и осъзнаваш, че си прецакал живота си не с една огромна, фатална грешка. Грешките се преживяват. Човек пада, става и продължава.
Прецакал си го с хиляди малки, тихи отлагания. С всички моменти, в които си знаел съвсем точно какво трябва да направиш и как трябва да го направиш, но си решил да изчакаш още малко, защото „сега не му е времето“.
0 Коментара