България: Тричахме врага. Сега какво?

Тая вечер на кораба има crew party. Което в превод означава, че фирмата организира парти за всички, които работят на борда.

Или още по-точно - силна музика и много хора на едно място.

Демек, горе-долу това, което работя вече 20 години, пет месеца от които - на тоя кораб. Само че вместо с пасажери - с хора, които виждам всеки ден.

Затова само минах да покажа уважение на организаторите, щото са изключително приятни хора, и се оттеглих достойно в покоите си - каюта 3 на 4 - с идеята да спя.

Нъц.

От три дни се опитвам пак да вляза в кетоза и явно организмът вече е разбрал к'во му причинявам. Мелатонин, редовната доза нощен магнезий, тъмно, тишина - никакъв шанс.

Тяа о̀чи нямат заХтаряне.

И понеже към четири през нощта човек обикновено взима най-гениалните решения в живота си, отворих Меката на българския интелект - Facebook.

И там - ИЗНЕНАААДАА!

Избори.

Пак.

Ако останалите европейски държави се славят с автомобили, часовници, сирене, вино, технологии, архитектура и какво ли още не, ние през последните пет години станахме известни с изборите. По същия начин, по който Германия произвежда Volkswagen-и, а ние - фолк с вагини.

И както си му е редът, покрай изборите у българина се отключва спортната злоба, примесена със страстната жажда да демонстрира високите си политически компетенции, и започва традиционният национален ритуал - храченето във Facebook.

Два-три скрола са напълно достатъчни за нормален човек, за да зацепи кой кого мрази, кой кого смята за национален предател, кой е копейка, кой е соросоид, кой е фашист, кой е комунист, кой е евроджендър и кой трябва незабавно да бъде арестуван или направо изритан от историята.

И най-важното - всеки е пределно наясно к'во НЕ иска да се случи.

После идва любимата ми част, която аз наричам „баране по антените".

Заплювам си някой „компетентен“ клетник - тип Facebook Матросов с пет думи на кръст в речника, или някой жалък ChatGPT неграмотник, дето, от деня, в който ползва AI, не спира да бомбардира целия Facebook, че неговата „емоционално—когнитивна рамка не резонира достатъчно с контекста на политическото съдържание и начина, по който то се комуникира в обществен аспект“. (тирето нарочно е дълго. Now you know).

Знам, че работата там хич не е много таман, ама имам бол време за губене и ми е интересно докъде могат да се развият нещата.

Първият пост, на който попадам, е следният. Пускам ви го 1:1:

Едно време немаше 300 пола джендъри и некви от брюксел да ми обясняват как да живея!!!

Имаше МЪЖЕ И ЖЕНИ, заводи работа и ДАРЖАВА!!! Не като ся грантажий НПОТА прайдове Сорос и жалтопаветен планктон на сякъде!!!!!!

Същите дето ми говорят за СВОБОДА после искат да ми казват намене аз кво да мисля аз кво да говоря и как да си гледам децата!!!

Е НЕМА ДА СТАНЕ!!!!

Ние сме БЪЛГАРИ!!!!!! Имаме семейство традиций и ценности!!! Не сме измислени вчера от Урсули и брюкселски началници!!!!!!!

Който иска 97 пола...... прав му път. Само да не идва да ме оправлява и да ми казва намене аз кво да права!! Даси седи у ЕВРОПА!!!!

Навремето поне даржавата беше ДАРЖАВА!!!!!!

Ся сме продадена продажна колония!!!!!!

И кротко питам:

„ОК. Разбрах какво НЕ ИСКАШ да се случи. Няма проблем. Я сега ми кажи какво ИСКАШ да се случи?"

И разговорът някак рéзко загуби обороти.

Появи се въртящият се пясъчен часовник от Windows 98.

Loading…

След няколко минути когнитивна рекалибровка отсрещната страна изригва с:

„Искам да се върне онва прекрасно време когато като не работя даржавата да ми намира работа например!!!"

И тука вече с ехидна усмивка си казах наум:

Ха машала.

Рибката клъвна̀.

Убихме няколко часа.

И го подхващам със ситната шкурка.

ОК, брато. Хубаво е т'ва. Даже - много.

Я обаче да уточним, ся - кой точно ще ми избира работата?

Всъщност - къде ще работя?

В държавата? В общината? В някое предприятие? А ако няма свободно място на държавна работа - кварталният, кметът или общината ще ме разпределят да бачкам при някой частник? И кой ще е тоя частник, дето ще иска кварталния да му намери работник?

Аз например съм DJ, занимавам се с шоу програми и IT, ама в момента трябват специалисти по мръсни канали - хващам лопатата и приключваме въпроса, или?

Ам ако откажа?

Намират ли ми втора работа?

Ако откажа и нея, щото не ме кефи - к'во правим?

На третата вече белезници ли слагаме, или има още един пробационен кръг преди Белене?

Щото „едно време всеки имаше работа" звучи великолепно, докато не стигнеш до дребната подробност кой я избира тая работа, къде те пращат и какво става, ако ти не си съгласен.

Съвсем в реда на нещата, темата рязко се измести от златната социална политика на соца към майка ми, Сорос, грантовете, норвежките джендъри, Урсула и останалия оперативен шум.

От другия край на моста също не е китка. Там филмът е същият, само декорът е друг.

Любимият ми хит от другата страна на бариерата е забраната на „езика на омразата".

Преди време попаднах на следния пост, цитирам 1:1:

„Езикът на омразата, милички, не е „мнение“. Назовава се, посочва се и се реже още в зародиш. Не му се дава сцена, не му се търси оправдание и не му се позволява да дефилира, преоблечено като „свобода на словото“. И, да - преследва се.

Защото, sweetheart, личното ти усещане за „автентичност“ не е индулгенция да ръсиш простащина и после театрално да се скриеш зад „ама аз просто си казвам мнението“.

Свободата на словото не е златна VIP гривна за безконтролна простащина. Ако си решил да се държиш като урбанизиран простак, поне имай достойнството да понесеш последствията.“

И си викам: 

Браяяяяяххх. Ей тука ще стане купон!

И съответно подхвърлям съвсем леко:

Супер! Няма проблем! Аз съм „за"! Забраняваме го тоз пуст език на омразата одма и почваме да глобяваме. Никой не трябва да казва „гък", и да приключва тая омразна мъка.

Ама първо я ми обясни к'во точно е език на омразата и кой решава кое влиза в тая категория?

Съдът?

Някаква комисия?

НПО?

Министерството?

Кварталният?

Горският?

Ако, например, кажа, че според мен има два биологични пола - мъжки и женски, а не 120 - помогни ми да разбера това какво се води?

Омраза ли е?

Констатация ли е?

Мнение ли е?

Критика ли е?

И кой точно има правото да го отсъди?

Щото „да забраним езика на омразата" звучи мноо яко, докато не стигнем до дребната подробност, че някой трябва да реши кое точно е омраза и кое просто не го кефи да чуе.

И тук разговорът за езика на омразата приключва, понеже вече официално са ме повишили в чин копейка, мурзилка, матрьошка, путинист и каквото още има в актуалния турболиберален речник.

Същият сексуално авангарден тигър, дето ръмжи, драска и хапе, че езикът на омразата трябва да бъде изкоренен, на въпроса ми какво всъщност означава „език на омразата“, директно ми влиза с:

„Бе, аре бе, ше та еба в копейката.“

И въпросът се счита за служебно приключен.

И точно тук се къса лентата на политическия разговор в Булгаристан и започва тъпото циклене - кой кого не понася.

Едните пазят амбразурата на религията, семейството, закона, дисциплината и „повече дАржава“, докато най-видните им фигури се оказват забъркани в брутална наркосхема.

Отсреща се късат ризи в името на прогреса, свободата, морала и разбирането, докато на преден план стоят хора, финансирали педофилска секта, завършила с масово убийство.

И човек, колкото и да се опитва да гледа трезво на тоя тъп цирк, търсейки някаква логика, в един момент разбира, че нито има логика, нито има същински политически разговор.

Има няк'ви откъсани турбомаргинални агитки, дето си имат отбор, враг, готов комплект обиди и псувни, плюс списък с хора, виновни за всичко.

А стигнем ли до простия въпрос какво точно ще правим с държавата, настъпва дебилната тишина, в която хора като мен ги избива или на агресия, или, ако съм пил кафе и съм си набавил дневната доза протеин, на откровен смях.

Кажи ми кого мразиш и почти ще позная за кого гласуваш. Кажи ми как искаш да изглежда България след десет години и почват проблемите.

Щото враг се намира лесно.

Т’ва, между другото, е стар номер. Соцът беше построен върху него - врагът дебне, другарки и другари! Врагът не спи. Врагът саботира.

Само дето днес го наричаме по друг начин:

Копейка. Соросоид. Мурзилка. Грантаджия. Джендър. Гербаджия. Фашист. Комунист. Предател.

Общо взето, избираш си някого на random, лепваш му подходящия етикет, обявяваш го за причината България да е на тоя хал и си лягаш, вярвайки, че лично си спасил демокрацията във Facebook от врага.

Как, мама му да еба, покрай тия избори не видях ЕДИН човек, дето да е измислил и създал нещо, което реално работи?! Един! Без значение червен, син, розов, ляв или десен. Да се появи поне един, за когото да си кажеш: „Е, виж го тоя пич. Виж я тая мадама. Може да е консерватор, може да е либерал, ама е създал нещо. Направил е нещо. И то реално работи.“

Явно да създадеш нещо е доста по-шибано, отколкото да сочиш с дебелото си пръстче и да плюеш.

Там освен числа, срокове, бюджет и ясна сметка кой плаща, се искат и мозък, и ташаци.

Да излезеш и да кажеш:

Това ще струва толкова.

Ще отнеме толкова години.

Няма да стане за един мандат.

Някои хора ще го отнесат.

Други ще спечелят.

И ако след пет години резултатът го няма - аз нося отговорност.

Е, точно такива разговори не виждам.

Вместо това през няколко години чакаме изпод някой камък да изпълзи поредният изтръпнал месия, който ще „мете", „чегърта", „вкарва в затвора", „прочиства" или просто ще махне предните, щот нищо не става от тях.

И овцете тръгват след него. Не защото му вярват. В тая странна държава вече никой на никого не вярва. Тръгват след него, защото вече достатъчно мразят предишния.

Ами нормално. Когато години наред правиш кампании върху омраза, вместо върху нещо градивно, и при това не само срещу опонента си, а срещу цели групи хора - к’во очакваш? Да те носят на ръце?

Дръжки.

Един път ще изнаглееш. Втори път може и да мине. На третия вече никой няма да те бръсне за пет стотинки, колкото и яростно да подскачаш и да обясняваш кой е поредният враг, дето пак ти е срал в гащите.

И съответно ще идат и напук ще гласуват за най-шумния тъпунгер, само за да ти покажат среден пръст.

Същият филм върви и из Европа. Всички започват да гледат умно, когато някой краен радикал или откровен политически тиквеник тръгне да печели избори.

После същите хора, които уж защитават свободата и демокрацията, питат:

„Как се стигна дотук?"

Ем, ей тъй, брато.

И май точно това ми направи впечатление тая нощ.

Всички знаят кого трябва да махнем, кого да вкараме в затвора, кого да изчегъртаме и, ако може, ритуално да довършим с камъни и бесилка насред площада.

Добре. С вас съм.

Махаме. Чегъртаме. Линчуваме. После бой, разпвваме ги на кръст, пращаме ги в затвор и от затвора - право на електрическия стол. После и на бесилката, за по-сигурно. В краен случай - като Чаушеску.

Всички, дето не ни кефят, вече сме ги тричали по устав. Барабар със семействата им до 30-о коляно, кучетата и котките.

Ся, доколко всичко това ще ни направи по-различни и по-добри от ония, дето чистим, е тема за друг разговор.

Чисто е. Няма ги. Няма кой да пречи.

И после?

Какво следва от утре?

Кого слагаме да управлява и защо? С какви хора? Как поддържаме държавната машина жива? Какво правим със съдебната система, администрацията, здравеопазването, образованието? Откъде идват парите за всичко това? Как мотивираме работещите да не емигрират? Как привличаме инвестиции? Как спираме обезлюдяването? Какво правим с икономиката след великото, тържествено, национално-патриотично тричане?

Тук идва празният поглед.

Всеки знае кого мрази, кого ще маха и кого ще вкарва в затвора, ама почти никой не може да каже какво правим от понеделник сутрин.

Какво строим?

Какво създаваме?

Как?

С какви пари?

За колко време?

Как ще разберем дали работи?

И кой ще излезе след пет години и ще каже: „Аз нося отговорност", ако не работи?

А хора като мен точно това искат да чуят.

Всичко останало го четем вече пети избор подред.

Заспивам!