Взех да забелязвам още един интересен страничен ефект на отлежаването. Да не кажа одъртяването. Освен побеляването на брадата и бръчките около очите.
Оказва се, че познавам супер много народ. Телефонът и социалките ми са натъпкани с всякакви контакти, всеки ден срещам стотици, да не кажа хиляди хора. А ми се общува с много, ама много малко от тях.
Ся, не се правя на няк’ъв драматичен мизантроп, нито на 18-годишна тийнейджърка в режим „звездата на класа“, дето е решила: „Аз съм супер, ти си тъп, изобщо - всички сте тъпи, оставете ме на мира.“
Нито пък смятам, че всеки разговор трябва да почва с Кант, да минава през черните дупки на Хокинг и да свършва на петата ракия със скандал за политика и геополитика. Не съм чак толкова изпляскал. Уж. Все още.
Мога с огромно удоволствие да говоря часове абсолютни глупости. Стига отсреща да има човек, който не просто слуша.
Щото познавам доста хора, които слушат. Внима-а-а-ателно. Гледат у-у-у-мно. Кимат серио-о-о-зно на правилните места. А думите ми кънтят някъде в кухината между ушите им, карайки ме да се чудя: „Добре бе, деба, т’ва аз ли съм сбъркан, или тоя е супер пън?“
Мога с огромно удоволствие да говоря с човек с чувство за хумор. Или поне с такъв, който разбира моето. Който има какво да добави. Който може да ми каже „Не си прав“ и после да обясни защо. И най-вече - човек, който не чака да си поема въздух, за да обърне разговора към себе си.
Според скромния ми опит, като изключим чисто професионалната комуникация, за мен има три вида разговори.
Първият е тип английски small talk. Срещаш някого, дето се виждате често. Подхвърляш заучена глупост, той ти връща друга. Разминавате се и след две минути нито помниш кво си казал, нито кво са ти отговорили, нито изобщо че сте се засичали. В моя свят това е част от ежедневието. Навремето доста ме товареше. Сега почти не го усещам.
Вторият е разговорът, след който си тръгваш зареден. Събеседникът казва нещо смислено, ти връщаш нещо смислено. Спорите, смеете се, прескачате от тема в тема. „Чакай малко, тука не си прав“ - и другият обяснява защо. В един момент поглеждате часовника и са минали три часа, без никой да се е усетил. Разделяте се, ама разговорът не свършва. Продължаваш да го водиш сам със себе си. Сещаш се за реплика, връщаш се към казаното, премисляш. Понякога дори си променяш мнението.
И третият. Разговорът, след който си тръгваш смазан на куче.
Не защото си се карал с някого. Come on. Ако си интелигентен човек, предполагам, че рядко ти се налага да повишаваш тон или да търпиш словесните излияния на някой агресивен галфон, понеже умееш да водиш и неприятните разговори напълно възпитано - без селски циркове, без крясъци и без да падаш под собственото си ниво.
Просто два часа някой е говорил върху теб, покрай теб и основно за себе си. Или за неща, толкова далечни от вътрешния ти свят, че в един момент почваш сериозно да подозираш, че сте два различни биологични вида, дето случайно са се засекли на една и съща планета.
Ти се интересуваш от музика, човешко съзнание, идеи, книги, технологии, от това как функционира и накъде отива светът и какво ни чака нататък. Отсреща 20 минути разпалено ти обясняват за някакъв много специален ангренажен ремък, колко тъп е шефът му, как керемидите в Турция били по-евтини от керемидите в Харманли и как е преебал комшията с 2,50 лв. от таксата за стълбището, щото комшията бил соросоид.
Някъде към осемнайсетата минута почваш да осъзнаваш, че бъдещето на човечеството може и да си остане пълна мъгла, ама на тоя ангренаж вече му знаеш парт номера, къде е произведен, защо е произведен и вероятно кой го е опаковал. Знаеш и имената на половината род на шефа му. А ако в следващите 30 години евентуално ти потрябват керемиди, вече имаш точна локация в Турция, откъдето да си ги купиш.
След още пет минути вече спокойно можеш сам да смениш ремъка, да уволниш и фалираш шефа, да внесеш един ТИР керемиди от Турция, с които веднъж завинаги да прецакаш тия харманлийски измекяри и съвсем между другото да разобличиш крития от човечеството международен соросоиден заговор във входа за 2,50 лв.
После почваш само машинално да кимаш. Опитваш се да вкараш смисъл, да завъртиш темата, да намериш допирна точка.
Няма.
Празнота.
И когато най-после успееш да се отскубнеш от шибаната словесна пиявица, успяла междувременно да унищожи значителна част от наличния ти запас от неврони, имаш чувството, че не си водил разговор, а си блъскал камъни в кариера с парен чук няколко години без почивен ден.
А като бачкаш с хора, или както е в моя случай - пред хора, натоварването е отделен жанр.
Работата ми не е свързана с тежък физически труд, но постоянното присъствие пред публика, вниманието, сценичната концентрация и целият допълнителен слой на корабния живот - строги правила, нула лично пространство, непрекъснат контакт с хора, жонглиране между изискванията на компанията, претенциите на клиентите и собствените ми разбирания - плюс нуждата все да си „включен“, а когато не си, да можеш да се включиш за секунди на минимум три езика, на моменти ме изстискват до степен, в която не ми остава желание да говоря, да обяснявам, да слушам и изобщо да съм част от човечеството.
Има моменти, в които от умора усещам как почвам да се държа странно. Да не кажа неадекватно. Особено в часовете, когато вече не би трябвало да съм в режим „търговска усмивка“ и просто искам да изключа.
Докато човек е млад, тия неща като че ли не му правят впечатление. На мен поне не ми правеха. Само някой да ми свирне - и бях на линия.
После, с годините и след доста нощни разговори със себе си, ми светна една лампа: времето не е безкрайно, деба.
Сега, като имам свободна вечер или няколко часа, почвам съвсем сериозно да обмислям как точно искам да ги прекарам. Мога да ги дам на приятел, книга, филм, музика, работа по нещо мое, разходка, сън, проект или просто на великолепното занимание никой да не ми говори и да не ме занимава с нищо.
Занимание, в което ставам все по-голям професионалист.
В един момент дори оферти, на които по принцип не се отказва, от сорта на „Брат, айде да се мятаме на черешата“, спряха автоматично да ми включват режима „ставай, обувай някакви обувки и тръгвай“. Особено когато още преди да съм станал знам как точно ще започне, ще протече и ще свърши целият филм.
Старите истории. Същото мрънкане. Същите виновници. Кой к’во чул, кой к’во казал. Същите случки отпреди 15 години. И накрая задължителното: „Айде, кат сме най-зле - ей така да сме.“
Бе, де да знам. Явно има нещо много секси в идеята човек „кат е най-зле - така да е“. Особено ако най-съкровеното му желание в живота е „ей така да е“. И няма абсолютно нищо лошо в т’ва. Аз, обаче, май вече не го усещам по същия начин.
А може би просто остарявам. Всъщност - не. Не „може би“. Баш си остарявам. И или тоя факт вече влияе сериозно на целите и изборите ми, или умората просто ми обата̀чва възприятията и тоя тип събирки вече не ми носят удоволствието, което ми носеха на 20.
И май вече го няма и онова усещане, че непременно трябва да има някой около мен, само и само да не съм сам. Все по-често ми стига да съм със себе си, със заниманията и мислите си. Или с много строго селектиран, изключително малък кръг хора.
Като казвам малък - МАЛЪК.
Честно, чувствам се в пъти по-добре сам, отколкото на маса с десет зациклили, докато си зяпам телефона и се чудя кога и как най-после ще успея да се откача и да си тръгна.
И май по тоя начин започва истинската селекция.
Не кой ти е в телефона. Не кой ти лайква постовете. Не с кого сте се напивали и сте повръщали преди 20 години.
А с кого реално искаш и има някакъв смисъл да прекараш няколко часа от живота си.
Кой ти казва, че говориш глупости, без да иска да те унижи. Кой се радва искрено, когато ти се случи нещо хубаво, без веднага да почне да мери неговото срещу твоето и накрая да иззлобее. Кой ти говори разни неща само защото така се очаква. Кой ти казва точно онова, което искаш да чуеш, само защото после иска нещо в замяна. Или кой те гледа ехидно и чака удобен момент или някоя дума, за която да се хване и да те „затапи“, защото в неговия echo chamber това е начин да застане над теб. А що му е толкова наложително да е „отгоре“ в обикновен разговор - ако го питаш и той самият надали ли би могъл да ти обясни.
С кого можеш да говориш пет часа и пак да не ти стигне времето. Да изпиеш литри алкохол и да не се напиеш, защото разговорът е по-силен от алкохола.
И с кого можеш просто да мълчиш. Да гледате половин час в една точка, без никой панически да грабне телефона и да почне да запълва тишината.
Та май с годините коланът около социалния кръг се стяга не защото си станал сноб, надул си се, позамогнал си се или си решил, че си „над нещата“. Колкото и клиширано да звучи - разбираш, че времето е ценно нещо.
А колкото по-малко ти остава от него, толкова по-мило ти става.
И грам не ти се занимава с хора, разговори и проекти, за които още преди да са започнали, си наясно, че няма да оставят нищо след себе си.
0 Коментара