Във Франция този монопол, изглежда, е излязъл в почивка.
Днес съм в Марсилия. Имам да купувам някои неща, но кадрите, които се въртят в мрежата през последните дни, свършиха работа, непосилна за който и да било рекламен бюджет: желанието ми да сляза от кораба просто се изпари.
И не, не ме е страх. Не съм от плашливите. Просто се нервирам. Трудно сдържам яростта си дори когато гледам на запис как вандали палят коли, трошат витрини и налитат на хора.
А на живо предполагам, че съвсем лесно бих се озовал в центъра на някой безсмислен конфликт. И като знам в какво лайно мога да се превърна за части от секундата в подобна ситуация, като нищо мога да се забъркам в някоя необмислена тъпотия, свързана със „скоростното вразумяване“, по балкански, на някой клет човечец, излязъл да протестира мирно за правата и свободите си с коктейл „Молотов“ в ръка.
А след това , и да съжалявам, и да не съжалявам, файда - никаква.
Така че пазаруването може да почака.
Правото на протест е фундаментално, пичове. Няма две мнения. Много протести започват със съвсем адекватни и основателни искания. И точно това ги прави удобна плячка. Щом на сцената се появят радикални политически формирования и организирани групи, общественото недоволство лесно се превръща от глас в напалм. Колкото повече безредици и хаос, толкова по-богата реколта за онези, които ги използват за политическите си цели.
У нас тоя манталитет си има и конкретни имена: „Атака“, „Възраждане“, „МЕЧ“ и останалите неандерталци от същата кремълска школа. Старата лява тактика да мобилизираш хората чрез омраза и противопоставяне явно бачка толкова добре, че дори формации като ПП-ДБ я припознаха бързо и я заимстваха без грам угризения.
Вероятно ще бъда разпънат на кръст, ако спомена Дубай като пример за обществена сигурност в разговор за демокрацията. И да, знам, че политическите модели са различни и че Обединените арабски емирства са последното място, откъдето бихме искали да черпим уроци по демокрация. Ама въпреки това Дубай си остава едно от най-сигурните места, на които лично съм бил.
За щастие, има и далеч по-подходящи примери. Япония, Швейцария, Дания. Свободни, развити общества, в които общественият ред и сигурността се приемат сериозно, без за целта да е необходимо авторитарно управление.
Ако се вгледаме внимателно в устройството на тези държави, вероятно ще ни светне, че добрият обществен ред зависи най-вече от работещи институции, ясни закони, обществена култура и политическа воля. Нищо мистериозно.
Защо тогава, мама му стара, в толкова големи европейски градове, с огромни бюджети за сигурност, продължаваме да гледаме как се разграбват магазини, палят се автомобили, вандализират се обществени сгради, а полицаи и обикновени граждани стават жертви на насилие?
И докога ще си заравяме главите в пясъка, преструвайки се, че на очевидното, брутално насилие може да се отговори с поредната кръгла маса, поредното извънредно заседание, поредната декларация и още двеста нови правила, написани на безупречно политически коректен език?
Няма цивилизована държава на тази планета, която да признава правото да палиш, рушиш, грабиш и нападаш хора. Във всяка правова държава подобни действия се квалифицират като престъпления и подлежат на наказание. Независимо кой си, откъде идваш, за какво се бориш, на кой бог се кланяш, с кого предпочиташ да спиш, какъв лозунг крещиш и колко благородна ти изглежда каузата, в чието име го правиш.
Срещу организираното насилие държавата е ДЛЪЖНА да реагира с решителна, законна и пропорционална сила. Бързи арести, ефективно правосъдие, реални присъди. Законът трябва да бъде щит за мирните граждани, мама му стара, а не чадър за нарушителите, които впоследствие удобно се се крият зад демократичните принципи.
Отделно от конкретните безредици във Франция има още два големи проблема, които според мен са взаимно свързани и които Европа продължава упорито да обгръща в политическа мъгла.
Първият е руското хибридно и информационно влияние. Дезинформационните кампании, политическите зависимости и опитите европейските общества да бъдат разделяни и радикализирани изискват координиран и последователен отговор. А не периодично възмущение, последвано от институционална амнезия.
Вторият е незаконната миграция и неработещите процедури за връщане. Всеки, за когото е установено, че няма законно право да пребивава в ЕС и не подлежи на международна закрила, трябва да бъде своевременно върнат съгласно закона. Без безкрайно административно протакане, без прехвърляне на отговорността от институция на институция и без обичайния политически цирк.
Сега предполагам, че отнякъде ще изскочи някой разбирач с победоносното: „Да, ама по улиците са предимно французи, а не мигранти!“
И к'во точно е успокояващото в това, бе, брат'чед? Ако сред онези, които палят, трошат и нападат, има хора, родени и израснали във Франция, с френски паспорти и образование, проблемът става още по-сериозен. Тогава вече възникват доста неприятни въпроси за самото френско общество, образователната система и тоталния провал на интеграционните политики там, където те са били необходими.
А провалената интеграция и неработещите процедури за връщане съвсем спокойно могат да съществуват едновременно. Когато една държава не успява дори да изпълни собственото си окончателно решение за връщане на човек без право на пребиваване, как ще убеди гражданите си, че е способна да се справи с далеч по-сложните проблеми?
Връзката между руското информационно влияние и нерешените въпроси около миграцията се проявява най-вече в политическата им употреба. Миграционните проблеми създават обществено напрежение, а дезинформационните кампании могат допълнително да го разпалват, да подхранват недоверието и да задълбочават разделението.
Причините са различни, а проблемите се преплитат. За справянето с тях са необходими РАБОТЕЩИ институции, РЕАЛЕН КОНТРОЛ, политическа воля и последователно прилагане на закона.
Институционалната безпомощност е най-добрият предизборен плакат на радикалите. Когато хората загубят доверие в способността на институциите да решават проблемите им, крайните политически предложения започват да изглеждат все по-привлекателни. И колкото по-дълго държавата се прави, че не вижда проблема, толкова по-лесно става за всеки креслив политически месия да се появи с готово решение.
Историята достатъчно пъти ни е навирала в лицето последиците от подобни процеси. И няма нужда да търсим примери само извън България. Собствената ни сюрреалистична политическа действителност предлага предостатъчно материал за размисъл. Пресен пример - последните избори за парламент.
Мисълта ми е, че ако Европа не започне да се занимава сериозно с тези проблеми, рискува да се превърне в континент, който продължава да се тупа в гърдите със самочувствието на световен авторитет по цивилизация, докато все повече от собствените му граждани се чудят дали изобщо е безопасно да излязат на улицата
0 Коментара