Кино „Миньор“, Димитровград

Не мога да опиша с думи болката, която изпитвам всеки път, когато се сетя за разрухата на мястото, на което буквално съм пораснал и където съм прекарал едни от най-хубавите години в живота си.

Разруха, оставена след безхаберието на едно отминало, слава Богу, местно управление.

Кино “Миньор”.

Една от най-добре конструираните и акустично третирани сцени в Димитровград само за няколко години заприлича на огромна черна дупка, от която се носи тежкото усещане за смърт, гроб и изоставеност.

Няколко месеца след закупуването на сградата от местни бизнесмени - винаги съм се чудил как, по дяволите, се купува такава сграда - столовете бяха изкъртени и продадени за подпалки. През един от изходите беше вкаран малък багер, който изкърти паркета под столовете със същата цел.

Металните чиги и мостовете в ръкавите на сцената бяха върнати за скрап. Когато всяко нещо, което можеше да бъде оценено като вторична суровина, бе продадено, новите собственици на сградата просто сложиха един голям катинар, който краси вратата ѝ до ден днешен.

През годините няколко спортни клуба и фирми решиха да наемат малка част от помещенията в сградата. Мисля, че димитровградският боксов клуб взе бившия стол на “МарБас”, пооправи го, доколкото му позволяваше бюджетът, и го превърна в тренировъчна спортна зала. Мой личен приятел нае бившата библиотека на “МарБас” и я превърна във Винг Чун доджо, или както точно се нарича. Други две фирми наеха фоайето пред сцената, както и “Клубът на младия Миньор”, за да ги превърнат в шивашки цехове.

Наемателите на 5-10-те от близо 200 помещения поддържат наетите от тях части, колкото им позволяват силите. Но като цяло сградата се разпада.

Кметството и Общинският съвет са безсилни и с вързани ръце, понеже, въпреки че киното се намира на един от площадите в топ центъра на града, сградата е частна собственост.

Преди няколко години влязохме с баща ми на мястото, на което някога се намираше сцената, за да видим дали е останало нещо за спасяване. Казвам “на мястото”, понеже всичко се бе превърнало, както описах по-горе, в една голяма, тъмна черна дупка, която приличаше на всичко гадно, за което мога да се сетя, но нямаше нищо общо със сцена.

Успяхме да спасим завесите, няколко платнени рунда, един-два практикабъла и част от софитите и ръкавите, складирайки ги в Народно Читалище "Васил Левски 2003", Димитровград. Всичко друго беше като в Хирошима след атомната бомба.

Спомените ме връщат във времето, в което баща ми беше художник и ръководител на самодейния естрадно-сатиричен състав в “МарБас”, а лелките, които продаваха билети, ме пускаха да гледам кино безплатно. Покрай тях не бях изпуснал нито една прожекция на “Боговете сигурно са полудели”.

Няколко години по-късно, когато бях на 15, максимум 16 години, репетирахме на сцената на кино “Миньор” със самодейната трупа на младежкия любителски сатиричен театър към тогавашния “Детски комплекс”, чийто ръководител беше баща ми.

Спомням си, че с един приятел се хващахме на бас за колко време мога да подготвя залата за представление с вързани очи. Рекордът ми беше 7 минути. За тези 7 минути отварях всички врати, пусках завесата и включвах осветлението във фоайето, както и в салон “седящи”.

С умиление помня времето, в което в сградата на кино “Миньор” кипеше живот. Помня и моментите, в които с останалите младежи, с които посещавахме репетициите на младежкия самодеен сатиричен театър, буквално чистихме до блясък столовете, сцената и оркестрината.

А чисто тийнейджърските купони, които сме си правили в кулисите на тази сцена, до ден днешен стоят забити в съзнанието на всички, които са били там.

А сега от културно средище, приличащо на кошер с пчелички, които постоянно влизаха и излизаха от него, от място, през което е минало почти цялото поколение на моята възраст, единственото, което може да се види в тази сграда, освен наетите помещения, е разруха.

Разпад, мръсотия, мухъл и една мъждукаща 40-ватова крушка, която, вместо да върши работа на осветително тяло в цялата тъмница и прах, прилича по-скоро на последното въгленче живот, останало в тази сграда. Въгленче, което е на път съвсем скоро да изгасне.

Честно казано, не зная и не искам да знам какви са били инвестиционните планове на хората, които купиха сградата на кино “Миньор”. Не искам да разсъждавам, нито да се упражнявам в посока как точно се е случила покупката. Всеки средноинтелигентен човек може да влезе в интернет или да разпита димитровградчани как точно се е случило всичко.

Според мен обаче, ако тази сграда не бъде ремонтирана или реновирана скоро, след време на собствениците ще им излезе в пъти по-евтино да я съборят, след което да я построят наново.